Вероятно съм единственият негледал филма за Гунди. Нямам интерес към темата, нито към българското кино. Всичките ми опити да гледам български театър, изкуство и филми се оказаха безполезни и разочароващи. Филмът е така прехвален от реклами и лични впечатления на определени „интелектуалци“, че това ме кара по-скоро да се въздържа от гледането му, написа лорд Евгени Минчев в седмичната си рубрика за „Труд“.
Героизиран и фаворизиран, този образ изглежда се явява еманация на всичко, свързвано с футбола, може би затова интересът към него е така необичаен. Гунди е имал кратък житейски път, което ме подсеща, че това е било и съответно много кратка кариера… На какво тогава би се базирал този филм и с какво би ни хванал за гърлото. Това е жизнено пространство, в което не е имало кой знае какво да се случи, камо ли да бъде разказано в рамките на едно филмово представяне.
Отношението ми към този филм вече започва да стъпва и на базата на това изказване на Олег Ковачев във Фейсбук. „Има само един проблем. Да ме извинят моите приятели Иван и Андрей. В този филм го няма Георги Аспарухов. Няма го притеснителният, срамежливият любимец на българския народ. Видях един фукльо, жонглиращ с топката. Видях един обигран сваляч. Но не видях Гунди. Излязох си на трийсетата минута. После зрители ми казаха, че Държавна сигурност е убила Георги Аспарухов, филмът го доказвал. Ако и това е вярно е тъжно, защото истината не трябва да върви по стъпките на народната мълва, нищо, че може би днес е модерно за всичко да се обвиняват ченгетата. Този филм трябваше да се казва просто „Легенда за любовта“. Нямаше да е толкова касов, но щеше да е по-честно спрямо хората, които имат в себе си изграден образ на най-красивия, най-елегантния, най-добрия и най-обичан български футболист“.
Аз ще продължа с друго и това е в основата ми за писането на тази статия. Филм за Гунди – добре. А кога ще има филм за Паисий Хилендарски, написал История Славянобългарская. Защото историята не започва и не свършва с футболни истории, а историята е многопластово развиващо се повествование, към което ще е лъжа, ако не признаем всичките му аспекти. В този случай мога да предложа филм за Дънов, филм за Вили Казасян. А ако Андрей Арнаудов е признателен и честен, може да направи филм и за баща си Васил Арнаудов. Списъкът със заслужаващи екранно внимание и увековечаване за поколенията в България никак няма да е кратък. Но и във филма за Гунди вероятно е търсено масовото одобрение, което да вкара в киносалоните носталгиците на този спорт. Или критиците му. Нещо като в концерт на Слави – масово посетен, но доколко естетически издържан, ще запазя за себе си. Също така не би ми се искало точно един футболист с кратка кариера, но трагична гибел, да бъде изведен като идол за поколенията. Аз бих се затърсил в историите на Багряна, Дора Габе, Юри Буков, Филип Кутев.
