У дома мъжът ми не ми помага с абсолютно нищо. Заедно сме от 2 години и малко. Честно казано на мен ми омръзна и реших, че трябва да му дам урок, след като с говорене не се получи. Това се случи тази седмица.
Звънна будилникът, всеки ден ставам доста рано, за да приготвя закуска и за двама ни. Този ден реших да не стана от леглото. Половинката реши, че не съм го чула и започна да ме побутва да ставам. Отвърнах му, че от днес нататък в този дом нещата ще се случват така – или се редуваме в това кой да прави закуска или просто няма да се закусва и всеки да се спасява както може.
Мъжът ми обаче бе решил, че съм просто в кофти настроение и само се обърна. Станах, направих си сутрешната рутина, направих си едно кафе и започнах да се приготвям за работа. Половинката стана и мина през същата процедура и отиде в кухнята, беше изненадан, че няма нищо приготвено. Споделих му, че ако желае може сам да си направи кафе, както аз съм го направила и сандвич или каквото му се хапва.
Не знам какво очаквах да се случи, но той ми отвърна, че тогава днес няма да ме заведе на работа с колата. Каза ми да отида да взема автобуса, защото той щял да се отбие при майка си и да закуси там. Тогава му отвърнах, че аз ще отида при моята майка, за да вечерям, за да не се налага и да готвя когато се върна от работа и да намери опция и за вечерята.
Докато бях на работа, свекърва ми ми звънна и ме попита какво се случва. Обясних ѝ, че синът ѝ с нищо не ми помага у дома – че абсолютно всичко пада върху мен и изобщо не мога да разчитам за нищо на него и че просто вече всичко е преляло. Тя ми отвърна, че греша, че всички жени трябвало сами да вършат домакинската работа, че така било прието. Оттам просто казах, че аз съм жена, а не прислужница. Тя пак продължи, че в нейното семейство не било прието мъжете да помагат и затова синът ѝ не бил научен на нищо. Отвърнах, че това са негови проблеми и че и двамата трябва да сме равни в нашето семейство и следва да си помагаме и да се отмятаме взаимно при ангажиране.
Наистина не мога да разбера как един нормален възрастен мъж, семеен при това не може сам да си направи кафе, закуска, да вземе боклука, да го изхвърли на излизане от вкъщи? Как не може сам да се сети да подреди, да ме отмени, при това без да е необходимо постоянно да се повтаря или да бъде подканван да направи това. Защо не се сеща за тези неща, толкова ли много искам? От както ме повишиха в работата, имам толкова малко свободно време, че би ми било приятно някой да ме отметне.
Осъзнавам, че може би беше малко лоша идея да започна внезапно да отстоявам правата си и сигурно, че имам вина, че не съм поставила тези граници още от самото начало на нашите отношения, но все се надявах, че ще се сети, че сам ще поиска да помогне и да направи нещо.
Какво бихте ме посъветвали?
