На 16 години съм, живея с майка ми. Родителите ми се разведоха, когато бях на 6 години. Баща ми често идваше да ме вижда, носеше подаръци и сладкиши. Той винаги ме водеше на разходка, тъй като майка ми не му позволяваше да бъде в дома ни. Въпреки че това е апартаментът на баща ми (наследство), който той остави на майка ми и мен.
Това продължи две години, след това татко.. увеличи семейството си – роди му се син и срещите ни почти спряха. Не мога да кажа, че не ме боля, че нямам вече неговото внимание и че не съм аз най-важното същество в живота му. Но въпреки това помага с пари. Но това не е достатъчно за мама, не минава ден, в който тя да не го помни с лоши думи и да не го обвинява. Когато ми е ядосана за нещо, винаги казва: „Ти си като баща си“. Обидена съм, каква е моята вина?
Ако поискам да ми купи нещо за облекло, майка ми веднага отговаря, че няма пари и добавя: „обади се на баща си, нека ти даде“. Срам ме е да искам пари от баща си и рядко му се обаждам, защото виждам, че съм непозната за него. Видяхме се преди три години, той донесе подарък за рождения ден и веднага си тръгна, като обеща да дойде за Нова година, но така и не дойде. Боли ме, обичам и двамата, но каква е моята вина?
Ивайла, 16 г
