„Ужасно много се страхувам“: Нана Гладуиш за рака, загубите и живота с неизвестността

Пред Мон Дьо водещата говори за най-болезнените моменти и за силата да продължава, дори когато страхът остава
„Моят рак не случи на човек.“ С тези думи Нана Гладуиш отговаря на въпрос за поредната си среща с тежката диагноза в разговор с Мариян Станков – Мон Дьо. Зад самоиронията обаче стои признание, което тя не се опитва да прикрие – страхува се.

В интервюто водещата говори за болестта, загубата на родителите и сестра си и промененото отношение към собствената си външност. Според публикувания разказ за разговора именно тези изпитания постепенно са пренаредили приоритетите ѝ.

„Красотата за мен остана встрани“
Нана споделя, че години наред е изпитвала несигурност за начина, по който изглежда. Притеснявала се е дали е достатъчно красива и фотогенична, сравнявала е външността си с представата за това каква трябва да бъде.

С времето тези тревоги отстъпват пред много по-тежки въпроси.

„Красотата за мен остана встрани“, казва тя.

Признанието ѝ показва колко различно може да изглежда нещо, което някога е отнемало голяма част от вниманието ни, след срещата с болестта и загубата.

Болезненият спомен за баща ѝ
Един от най-емоционалните моменти в разговора е свързан с баща ѝ. Нана се връща към времето, когато семейството научава, че му остава по-малко от месец живот.

„Тежко е да видиш силния човек, на който всички шансове са отнети“, споделя тя.

В разказа присъства и загубата на майка ѝ, както и смъртта на сестра ѝ непосредствено преди Коледа. Двете са имали планове да прекарат празника заедно в Маями.

Самоиронията не премахва страха
Според публикацията в интервюто е поставен въпросът за трета диагноза рак през тази година. Нана отговаря с хумор, но не представя себе си като човек, който е преодолял напълно страха.

Тя признава, че се гордее със способността си да продължава въпреки него. Това е и едно от най-личните послания в разговора – устойчивостта може да съществува заедно с тревогата и уязвимостта.

Неизвестността остава и в ремисия
Нана говори и за тревогите, които съпътстват периода на ремисия. По нейното усещане той може да бъде също толкова плашещ, колкото моментът на поставянето на диагнозата.

Причината, която тя посочва, е необходимостта човек да живее с неизвестността. Думите ѝ описват личното ѝ преживяване и трудността да намери спокойствие след преживяното.

В разговора с Мон Дьо Нана оставя място и за страха, и за самоиронията. Тя не крие колко ѝ е трудно, но продължава да говори открито за онова, през което преминава.