Изгоних сина си, снаха си и трите си внучета от апартамента си. Дадох им точно един ден да си съберат нещата и да напуснат дома ми. И изобщо не съжалявам.
Когато съпругът ми, Иван, си отиде от този свят, не очаквах, че ще ми бъде толкова трудно да остана сама. Работихме заедно години наред, подредихме си кътче от света и мечтаехме как ще изживеем старините си там.
Но не беше писано. Иван вече нямаше сили, а въпреки усилията на лекарите, сърцето му не издържа.
След смъртта му усетих огромна празнина в живота си. Но скоро синът ми ми предложи да се преместят при мен. Каза, че ще ми е трудно сама и че, ако са наблизо, ще ми помагат, когато имам нужда. Съгласих се.
Синът ми и жена му нямаха собствено жилище и живееха под наем. След сватбата им се родиха три деца и всичките им пари отиваха за семейството.
Надявах се, че като имам децата и внуците си близо, ще успея да запълня тази празнина. Но животът с тях се оказа непоносим. Децата постоянно викат, искат внимание, а аз не мога да си почина.
Шум, крясъци, тичане от сутрин до вечер – всичко това се превърна в истински кошмар за мен. Снахата, макар и добра жена, не смогва с децата и домакинството. Винаги е разхвърляно – играчки навсякъде, вещи пръснати из целия апартамент, а аз винаги съм обичала реда.
Един ден не издържах и казах на сина си, че е време да си намерят свой дом. Той е зрял мъж и според мен е дошъл моментът да поеме отговорност за семейството си.
Синът ми се ядоса и ми каза, че в апартамента ни има място за всички и че няма да се изнасят. Но аз му заявих категорично, че имам нужда от спокойствие, че ми е писнало от шум и безпорядък.
Той се обиди. Дори стигна дотам, че подаде документи, за да иска дял от апартамента, но с помощта на добър адвокат успях да защитя правата си върху жилището. След това си събраха нещата и се върнаха в наетия си апартамент.
Сега аз съм лошата… Но наистина ли е така?
