Д-р Неделя Щонова направи разтърсваш разказ за лекар, който, за да може да се справя със стреса в професията, му се налага да се дрогира. Ето какво споделия тя във фейсбук:
Устойчивост в бяло
Прибрах се от болницата късно. Животът е това … редица малки драми, които не избират времето си. Влизам, оставям чантата на стола, разкопчавам якето. Чувствам как умората се врязва с костите ми. Обгръща ме като вятър, който идва от далечни земи. А зная, че трябва да пиша. Книгата ми ме чака.
Всяка сутрин си правя списък със задачи – между 11 и 17.
80% трябва да бъдат изпълнени. Това е закон. Няма значение дали съм уморена, гладна, разочарована. Днес се пада да пиша за съня.
Колко е важен, колко е основополагащ, колко е свещен.
Пиша. Текстът се лее. Става чудесен. Часът е почти четири сутринта, а аз – неврологът, който проповядва значението на добрия сън стоя будна и работя.
Каква ирония.
Но има и друга.
Днес разбрах. За колега. Лекар. Изключително добър. Спасил хиляди животи. Разбрах, че се дрогира. Онемях. Никога ме съм предполагала. Отидох при него, намерих го, видях го, почувствах го:
– Знаеш … че това убива?!
Той ме погледна. Очите му бяха море от мрак и светлина … дълбоко в тях имаше нещо, което не може да бъде назовано. Димът от цигарата му се плъзна между нас, като път, по който няма връщане, пишат от пловдив24.бг.
– Знаеш ли … средното ми време за критично решение е под 30 секунди? – каза той, гласът му беше бавен и неизбежен. – Тези секунди определят всичко … дали човекът ще живее, дали ще умре, дали ще се инвалидизира. И такива 30 секунди … имам по много на ден. Сещаш ли се …?!
Сещах се. Мълча, защото знам, че е истина.
– Чувам последните думи на толкова хора. Чувам ги и ги нося със себе си. Всяка стъпка е тежка. Адреналинът е наркотик. Той те владее. Отговорността пред близките на починалия … също …
Не зная какво да кажа. Няма думи.
– Ти го разбираш … Сълзи. Болка. Безсилие. Отговорност. Времето за сън е лукс. Не съм ял. Днес обаче спасих една бременна жена и нейното дете. Това е всичко, което ми остава!
Тишина.
– Трябва ми опиоид, за да оцелявам. Ако не го взема, ще се изгубя. Трябва да изключа, да релаксирам. Иначе полудявам.
– Няма ли друг начин?
Погледът му угасна.
– Жена ми ме напусна … не издържа все да отсъствам. Отдавна няма друг начин. Знаеш … процентът самоубийства, пристрастявания към наркотици, алкохолизъм, разводи … при нас са повече от два пъти по-високи в сравнение с другите хора … сигурно … мелатонин, ашваганда, жълт кантарион и магнезии … ще ми помогнат, а?!… Ти нали все си … преди лекарствата …?! Но лекарствата не лекуват всичко, нали .. д-р Щонова?!
Тишина.
Погледнах го.
Тялото му … лицето .. разказваха история на изтощение, която не може да се скрие. Нито можеше да се скрие радостта в очите му … защото днес той бе спасил една бременна жена и нейното бебе.
Часът е почти 4:00. В хладилника имам бутилка бяло вино, скъпо, Тоскана – Vernaccia di San Gimignano. На масата, кутия ореховки. Меки. Топящи се. Сладки. Разкошни.
Толкова съм уморена. И дълбоко размислена. Мога да изпия бутилката. Да изям всичко. Мога да изям цялата кутия с ореховки. Да притъпя болката. Преумората. Да изгладя ръбовете на деня.
Но не го правя. Никога не го правя. Страхувам се. Винаги ужасно съм се страхувала от пагубните дългосточните последици на временните, моментни сладострастия.
Наливам си само половин чаша, с много лед. Жажда съм. Взимам една ореховка. И започвам да пиша.
За съня. За устойчивостта.
За онези, които се чупят, за да спасяват другите.
И за онези, които отказват да се счупят.
Господи, тази тема ме вълнува безкрайно. Как лекарите, тези, които се учат да лекуват рани и да спасяват животи, често се унищожават, докато се опитват да спасяват другите. Преди месец един прекрасен лекар направи инфаркт … защото стресът в спешното му дойде твърде много.
А и не само лекарите, всъщност много хора правят същото.
Искаш да помогнеш, да бъдеш полезен … Да разтваряш душата си за света и да раздаваш своето най-добро в името на другите … и все пак някак да съхраниш целостта си?! Това е лесно да се каже, но, понякога, абсолютно невъзможно да се осъществи.
И идва момент на въпроса – как да балансираме между себе си и всички онези, които търсят частичка от нас?
Как да не се губим и поболяваме в стремежа да бъдем полезни?
Балансът, онова неуловимо състояние, което повечето търсят, но малцина откриват, е всъщност най-голямо изкуство. Да умееш да дариш и да останеш себе си, да се отдадеш безрезервно … но и да се съхраниш едновременно …
А дали изобщо това е възможно? Как мислите?
Може би най-голямото изкуство в живота е да разбираме кога да се отдаваме и кога да се отдръпваме с благородна умереност …
… и в този изтънчен синхрон да откриваме най-чистата форма на себеотдаване.
