Имам роднини от града, които често идват в нашето село през лятото. Нощуват при нас и си тръгват, никога не сме им отказвали да ядат. Майка ми винаги е била щедра с тях. Когато си тръгваха, тя им даваше торби с картофи, плодове, моркови и дори специално нарязани, така че роднините от града да не са.
Никога обаче не чухме от тях дори думата “благодаря”. Те ни се обаждат всеки уикенд и се оплакват от живота си. Казват, че никога нямат достатъчно пари. Неразбираемо е. Леля ѝ е пенсионерка, синът ѝ е електротехник, а съпругата ѝ работи във фабрика. Живеят от заплата до заплата. Но когато дойдат в селото, винаги ни напомнят, че те са от града, а ние сме от селото.
Презират работата на село, но не презират храната, която им даваме, нашите плодове и зеленчуци. Казват, че е отвратително да се грижим за добитъка, но ядат месо за барбекю от същите животни. Роднините се държат така, сякаш са по-добри от нас. Преди да си тръгнат, те казват, че можем да разчитаме на тях.
Когато майка ми се почувства зле и трябваше да отиде в града за тест, аз им напомних. Обадих се на жената на втория ми братовчед. Трябваше да прекараме два дни при някого, защото нямахме пари за хотел, а изследванията бяха скъпи.
Роднината не отказа, но даде цената: нощувка – 200, храна – 150, и всякакви развлечения за наша сметка. Бях шокирана от тяхната наглост. Това означаваше, че ако дойдат при нас и ядат безплатно храната ни от сутрин до вечер, това е нормално, но когато ние останем си плащаме.
Обадих се на родителите на съпруга ми и ги помолих за помощ. Престанах да контактувам с роднините си. Сега е лято и както обикновено те дойдоха при нас в провинцията. Цялото семейство слезе от колата. Мама искаше да ги посрещне, но аз я спрях.
Казах: “Здравейте, скъпи роднини. Пристигнахте навреме, мама е подготвила птичките на любовта, но тази година цените са променени. Така че цената за един ден за един човек: нощувка – 500, храна – 270 във всеки случай, всичко е, разбира се, на готово, така че цената е правилна. Така че, ако не сте съгласни, знаете как да се върнете в града”. Очите им изскочиха, а възмущението им беше безкрайно.
Качиха се в колата и потеглиха към града. Майка ми каза, че не е хубаво, все пак са роднини, но аз мисля, че постъпих правилно. Защо те да могат, а ние да не можем? Има ли двойни стандарти? Постоянно работим в градината, но не и за да храним някого безплатно.
