— Татко, ти сериозно ли? Не възнамерявам да работя тук!
— Ще работиш, Паша – и да не си помислил да се съпротивляваш. Ако продължиш така, ще се обърна и ще те оставя да се оправяш сам. Помисли колко бели вече си сторил.
Павел изсумтя и се извърна. Какво беше станало с баща му? Преди всичко беше по-просто: позволявал си беше какви ли не волности, знаейки, че татко винаги ще го измъкне, дори и да трябва да се обърне към началника на полицията – най-добрия приятел на семейството. Но сега старецът сякаш бе полудял.
Този път Пашка наистина прекали: счупи носа на полицай и устрои гонка с патрулна кола, приключила с катастрофа. Изглежда баща му се беше уговорил с началника на полицията за някакво особено наказание.
Паша въздъхна, взирайки се в сивата сграда на болницата. Някога, преди пет години, завърши медицински институт. Последната година на следването се превърна в безкрайно забавление – парите на баща му му даваха пълна свобода за купони. Детската мечта да стане лекар се стопи, отстъпвайки място на безсмислени развлечения.
— И така, каква ще ми е длъжността? Поне главен лекар, надявам се? – опита се да се пошегува той.
— Не позна, сине. Започваш от най-ниското – санитар. Може пък да си намериш хубаво момиче от персонала, което да те научи на нещо стойностно, не само на купони.
— Какво?! Татко, подиграваш ли се? Да разнасям гърнета?
— Ако се наложи – да. Откакто прекарваш времето си само по барове, нищо полезно не си направил. Запомни: стигне ли до една жалба от старшата сестра, отиваш зад решетките. Майка ти още не знае в какво си се превърнал… И по-добре да не научава.
Думите удариха Паша като гръм от ясно небе. Усети как гняв и обида кипват в него.
— Тоест смяташ, че съм непоправим? Че съм безнадежден?
— Точно така. Не си просто мързеливец, а глупав мързеливец. Нямаш истински приятели – само подлизурковци. Никога не съм предполагал, че синът ми ще се окаже толкова празен човек.
Иван Николаевич се обърна и си тръгна, оставяйки го смутен. Обида се смесваше с недоумение – как предишните им топли отношения се превърнаха в студено осъждане?
Нина Сергеевна, която случайно беше дочула разговора през прозореца, се замисли. Не възнамеряваше да подслушва, но щом чу името на Иван Николаевич, остана. В замяна на това назначение той беше подарил на болницата ново оборудване.
„Още един богаташки мажор, който иска всичко изведнъж“, помисли си тя. Винаги ѝ бяха непонятни такива хора: с огромни възможности, а пълно безразличие към живота. Можеше да учи в чужбина, да създаде бизнес, да стане значима фигура. А той предпочел празния живот.
Сама Нина пробиваше своя път през терни цял живот. Израсна в бедно семейство, родителите пиеха, тя се грижеше за по-малките. Работеше, учеше вечер, спестяваше от храна. Сега, на четиридесет, беше главен лекар, но плати висока цена – липса на семейство и близки отношения.
„Нека работи. Макар че едва ли ще издържи дълго“, реши тя, гледайки новия санитар. Около тридесетгодишен, а освен купони нищо не го интересуваше. Разликата между техните истории? Само в избора.
Работният ден приключи. Нина свали белия халат, оглеждайки спокойните коридори. Денят мина без инциденти. Няколко пъти забеляза новия санитар – млад, уверен, вече привлякъл погледите на медсестрите. „Още един красавец, който ще върти главите на наивничките“, помисли тя с лека тъга. Такива рядко стават надеждни съпрузи.
В кафенето я чакаше Олга, стара приятелка. Често се срещаха след работа да излеят натрупаното през седмицата. Олга също жертва всичко за кариерата – сега беше известен адвокат. И двете нямаха нито личен живот, нито деца. Олга се шегуваше, че са „неправилни“ жени.
Надяна кожуха, Нина излезе, но не направи и две крачки, когато някой се блъсна в нея, едва не я събори. Чужди силни ръце я задържаха.
— Извинете! – прозвуча бодър глас.
Надигайки поглед, Нина срещна чифт ярки кафяви очи, пълни с нескрит интерес.
— Какво си позволявате? – избухна тя.
Това беше Паша, новият санитар. Огледа я от глава до пети, дори подсвирна.
— Кой би помислил, че на такова затънтено място има такива красавици! Аз съм Паша, а вие?
Наглостта му я смути; ръцете му още я държаха.
— Пуснете ме веднага!
Освободи се и се канеше да го нахока, когато той се усмихна:
— За пръв път виждам гневът да краси жена. Какви очи! Можеш да се изгориш. А какво правите утре вечер?
Нина застина. Тя е главен лекар! Как смее? Но си спомни, че е в скъп кожух и на високи токчета, без бейдж.
— Идете да работите – произнесе хладно и забърза към изхода, усещайки погледа му в гърба.
Олга веднага забеляза смущението ѝ.
— Какво стана, Нин?
— Нищо особено.
— Не лъжи. Очите ти блестят – май си се влюбила!
Нина се засмя:
— Полудя ли?
— Може би преувеличих, но така изглеждаш.
Нина разказа за новия санитар.
— Поне е красив?
— Едва на тридесет.
— И какво? Десет години разлика е дреболия. Никой не би ти дал повече от тридесет.
— Спри! Дори не искам да мисля.
— Напразно. Не сме вече момичета. Време е да вземем от живота всичко.
Следващия ден беше почивен. Обикновено Нина пак си беше в болницата, но сега ѝ звучеше гласът на Олга: „Живей и за себе си“.
Сутринта смени прическата в салон, после купи отдавна желани дрехи – игриво рокле, ярка блуза. Излизайки с три торби, едва не се сблъска с Паша.
— Госпожице, къде гледате?
Беше тръгнала по платното. Той се усмихваше широко.
— Вие пак? Не ви познах – станали сте още по-прекрасна! – каза и пое торбите.
Тръгнаха заедно, стигнаха колата ѝ, но тя бе блокирана.
— Такси?
— Ще се справя.
— Аз ще ви закарам.
Когато се опита да вземе торбите, той я погледна:
— Да не се страхувате от мен?
— Какви ги говорите!
И вече седеше в джипа му.
— Да вечеряме?
— Не.
— Толкова ли е страшно?
Той спря пред ресторант; при колебливия ѝ жест влязоха.
Три месеца по-късно Нина гледаше спящия Паша и се чудеше как промени живота ѝ. Разлика от девет години ѝ се струваше нищо. Той стана част от света ѝ, въпреки тревогата – как ще реагира строгият му баща?
Колегите шушукаха, но само реакцията на Иван Николаевич я тревожеше. Паша казваше, че баща му е упорит и опасен, когато се ядоса.
А Паша не беше лош: остана санитар, пациенти го обичаха, стана душата на болницата.
След месец „наказанието“ свършваше. Може би с него и историята им. Но тя беше благодарна за истинските чувства.
Наскоро научи и друго – ще става майка. Притисна ръка към корема и се усмихна: има нещо безценно.
Сбогуването излезе кратко и неловко.
— Всичко уредих – готов съм да си тръгна.
— Желая ти успех.
— Говориш сякаш няма да се видим.
— Нали? Срокът ти изтече. Животите ни са различни.
— Ниночка…
— Просто тръгвай. Дълги прощавания не помагат.
Паша мълчаливо излезе; Нина скри лице в длани.
Два дни по-късно вечерта звънна вратата. Иван Николаевич стоеше на прага, суров.
— Какво е станало с Паша?
— Добре е, само че е полудял и иска да се жени за жена на възраст майка му.
— Не разбирам…
— Не се преструвайте! Вие сте зряла, той – момче. Пари ли? Забавление ли?
Обида премина в гняв:
— Как смеете!
— Видя ли ви пак до сина ми, ще останете без работа!
Светът се завъртя, тя припадна.
Свести се от докосване. Паша.
— С баща ми едва не се сбихме. Мислех, че те обижда.
— Няма да ти прости…
— Прости. Разбра, че сме сериозни. Ще дойде да се извини.
— Защо си тук?
— Да бъда с теб. Омъжи се за мен.
— Невъзможно е. Различни сме.
— Девет години ли са пречка за любовта?
— Когато ти ще си на четиридесет…
— Ще пусна брада, да изглеждам по-възрастен!
Неволно се усмихна.
— Паша…
— Да?
— Бременна съм. Ще имаме дете.
Дълго я гледа, после тихо каза:
— Ще направя всичко, за да си най-щастливата жена. Обещавам да бъда идеален съпруг.
