Когато Мери и Джордж стават баба и дядо, те не искат нищо повече от това да глезят внучката си Ели. Но с времето, когато Ели пораства и е на прага да замине за колеж, двойката трябва да я научи на важен урок – на кого може да се довери със сърцето си и с техните пари.
В мига, в който дъщеря ми, Моника, се омъжи, осъзнах, че Джордж и аз най-накрая сме заслужили време за почивка. Вече бяхме родители на омъжена жена, която в крайна сметка щеше да ни дари с внуци.
Няколко години по-късно Моника и Еди ни дариха с единствената ни внучка – Ели.
Времето летеше, докато Джордж и аз я обсипвахме с грижи. Тя беше нашият шанс за изкупление – да бъдем по-добри родители.
„Това малко момиче е всичко за нас“, каза Джордж, когато се прибрахме от болницата в деня, в който се роди Ели.
„Ще ѝ дадем всичко, което можем, Мери, нали?“ каза той, докато си лягахме.
Съгласих се. Това беше нашата възможност да направим всичко правилно – а сега имахме пари, така че можехме и да я поглезим.
Превъртаме осемнадесет години напред.
Ели вече е в гимназията, почти готова да замине за колеж. Тя порасна пред очите ни с цялото нахалство, което Моника имаше като дете – и Джордж и аз се наслаждавахме на всеки миг от това.
Но след време поведението на Ели се промени. Нейната буйна личност вече не изглеждаше очарователна, а напротив – заплашваше да промени всичко в нея.
Тази неделна сутрин започна като всяка друга – с лек бриз в кухнята, докато приготвях традиционната ни закуска с палачинки и бекон. Това беше рутина, която Джордж и аз поддържахме от години и която вече ни беше в кръвта.
Докато Джордж правеше чай, звънецът на вратата прозвуча, разсичайки спокойната утрин.
Отворих вратата и там стоеше внучката ни, със сведени очи, които избягваха погледа ми.
„Здравей, миличка,“ казах, оставяйки я да влезе. „Тъкмо навреме си за закуска!“
Ели леко се намръщи и кимна на Джордж, който дойде да види кой е на вратата.
„Хайде, беконът е хрупкав днес,“ каза Джордж, протягайки ръка да я прегърне.
Но Ели поклати глава.
„Ще карам направо,“ каза тя, а гласът ѝ леко трепереше, издавайки студенината, която се опитваше да демонстрира.
Всичко в поведението ѝ изглеждаше странно. Обикновено влизаше с прегръдки и целувки, питаше за здравето ни и носеше домашни бисквити с по-малко захар. Днес обаче беше само сянка на детето, което беше израснало пред очите ни.
„Помните ли Том?“ попита тя небрежно.
Том беше нейното гадже. Той вече беше в колеж и живееше на студентски заеми. Срещали сме го няколко пъти и ни изглеждаше достатъчно свестен. Но винаги имаше нещо в него, което не ми харесваше.
Сега Ели се облегна на стената и продължи да говори:
„Том има страхотна идея за стартъп, свързана с възобновяеми енергийни източници. Говорил е с много хора – съветници и така нататък. Може да стане нещо голямо. Но има едно нещо – трябва му капитал, за да започне.“
Изгледахме я, докато вадеше телефона си от джоба. Тя продължи да избягва погледа ни.
Тогава чух думите, които се почувстваха като удар в стомаха.
„Трябва да продадете къщата и да се преместите да живеете с мама и татко. Ще вземете много пари за тази къща, особено в този квартал. Така ще е по-добре. И без това сте стари. Не искате ли да сте по-близо до мама?“
„А после какво?“ попитах.
„После ще дадете парите на Том за неговия проект!“ каза тя, размахвайки ръце във въздуха.
Джордж сложи чашата си в чинийката с видимо огорчение от неуважението ѝ.
„Ели,“ каза той. „Това е нашият дом. Не е някаква инвестиция, която да осребрим. Тук са всички наши спомени. Защо ни молиш да се откажем от него за бизнес, който прилича на схема?“
Ели започна да плаче, но в очите ѝ видях отчаяние и сляпа решителност. Тя бе заслепена от любовта си към Том.
Джордж и аз знаехме, че директната конфронтация само ще я отблъсне, затова решихме да разкрием истината по друг начин.
С помощта на съседското момче Джони, което умееше да прави фалшиви постери, Джордж създаде фалшив лотариен билет. Изпратихме го анонимно на Том.
Два дни по-късно Ели се върна със сълзи на очите.
„Том си тръгна,“ каза тя. „Щом разбра, че е спечелил, опакова багажа си и замина за Карибите – без мен.“
Прегърнах я, докато плачеше.
„Мислех, че ме обича,“ прошепна тя.
„Миличка, не искахме да те нараним,“ казах аз. „Просто искахме да се уверим, че е правилният човек, преди да променим живота си за него.“
С времето раните на Ели започнаха да зарастват. Тя прекарваше повече време с нас и се посвети на рисуването.
В крайна сметка Том стана просто част от нейния опит за порастване.
След като Ели се възстанови от разбитото си сърце, тя започна да прекарва все повече време с нас. Често носеше скицника си и се настаняваше в хола, докато Джордж и аз се занимавахме с обичайните си дейности.
Един следобед, докато рисуваше, тя внезапно вдигна поглед към мен.
„Бабо, мислиш ли, че някога ще мога да се доверя на някого отново?“ попита тя, а очите ѝ отразяваха смесица от страх и надежда.
Оставих плетката си и седнах до нея.
„Разбира се, че ще можеш, миличка,“ казах аз, обгръщайки я с ръка. „Но доверието трябва да се гради бавно. Ти вече научи важен урок – хората трябва да доказват, че заслужават твоето доверие. Това, че Том не е бил правилният човек, не означава, че никога няма да срещнеш някого, който ще бъде.“
Джордж се обади от кухнята:
„А и следващия път ще го прекараме през цялата ни ‘тестова система’, преди да му дадем каквото и да е!“ пошегува се той, карайки и двете ни да се засмеем.
Смехът беше освежаващ и върна малко от лекотата в стаята.
През следващите седмици Ели реши да се фокусира върху бъдещето си. Тя кандидатства в няколко университета и беше приета в престижен колеж по изкуства.
Вечерта, когато пристигна писмото за приемане, тя дойде при нас със сияеща усмивка.
„Постигнах го, бабо! Дядо!“ извика тя, размахвайки писмото във въздуха.
Джордж и аз се прегърнахме и едва сдържахме сълзите си от гордост.
„Ти заслужаваш това, Ели,“ казах аз. „И никога не забравяй – ние винаги ще бъдем тук, за да те подкрепяме.“
През следващите месеци помагахме на Ели да се подготви за колежа. Купихме ѝ материали, куфари и дори малък лаптоп, за да може да работи върху своите проекти.
Но точно преди да замине, тя ни изненада с нещо.
„Бабо, дядо…“ започна тя несигурно. „Искам да върна жеста, който направихте за мен. Не само че ми помогнахте да видя истината за Том, но и ми показахте какво означава истинска любов и подкрепа. Искам да ви благодаря, като ви завещая първата си стипендия за нещо, което искате да направите.“
Джордж се засмя и я прегърна.
„Скъпа моя, единственото, което искаме, е да бъдеш щастлива и успешна. Всичко останало е само бонус.“
Ели си тръгна за колежа с новооткрита увереност и решителност.
А ние, Джордж и аз, останахме в къщата си – с още повече спомени и с вярата, че сме дали на внучката си не само обич, но и сила да се изправя срещу предизвикателствата на живота.
