Дъщеря ми каза, че аз и съпругът ми трябва да платим сватбата й и да купим апартамент за младите хора, направо се разтреперих от нерви, още ме държи дори когато го пиша.
Съпругът ми и аз имаме известни спестявания, за нас са много пари, но дъщеря ни направо ни каза какви пари било това, дори сватба не сме могли със спестените пари да организираме, каквото тя иска, пък трябвало и апартамент да купуваме.
С мъжа ми бяхме объркани.
– Откъде ще вземем толкова пари? – попитахме дъщерята
– Ще ги спечелите! Какво направихте, докато ме нямаше? Трябваше веднага да помислите за бъдещето ми! Ако не, продайте къщата и ето пари за сватба и два апартамента.
Бях ужасена:
– Дъщеря, но вече е трудно да си намериш работа, особено и на тези години, имаме си работа, на нас ни стига.
– Ти сама си си виновна – отвърна моята неблагодарна дъщеря.
Със съпруга ми бяхме много обидени от думите ѝ, но решихме да дадем урок на разглезената си дъщеря.
Разказвам ви какво направихме.
Със съпруга ми се оженихме на 23-годишна възраст. Отначало живеехме при родителите ми в селото, а после, когато навършихме 35 години, си построихме собствена къща и си устроихме собствен двор, в близост сме до голям областен град.
Родителите ми и свекърва ми винаги ни подтикваха:
– Кога ще ни зарадвате с внуци?
Самите ние мечтаехме да имаме деца, но не можехме да го направим, имахме проблеми, имахме тревоги. И едва когато бяхме на 39 години, се роди дългоочакваната ни дъщеря Кристина.
Толкова дълго я чакахме, че се опитвахме да ѝ угодим във всичко. Кристина никога не позна отказа, защото каквото е пожелала, всичко сме ѝ дали. Въпреки че живеехме на село и работехме от сутрин до вечер, дъщеря ни никога не ни е помагала. Тя се учеше добре, постъпи в университет и сега е в трети курс.
– Добре, Кристина. Няма да продаваме къщата и няма да ти дадем пари. Ако искаш пищна сватба и апартамент, спечели си ги сама. Ние ти дадохме образование, ти си умна, амбициозна, можеш да направиш всичко. Ние не сме ти длъжни, до теб сме, подкрепяме те, знаем, че можеш. Един ден когато ние си отидем, всичко това ще бъде твое.
Кристина подскочи веднага, никак не ѝ се понрави. Каза, че не я обичаме, наговори ни куп груби думи.
– Не – отвърнах аз. – Много те обичаме. Но ти си пораснала и трябва да се научиш не само да изискваш, но и да правиш нещо сама.
Дъщеря ми затръшна вратата. Дълго време не се обаждаше. Бяхме притеснени, но не се опитахме да се свържем първи. Няколко месеца по-късно тя ни дойде на гости.
– Мамо, татко… – каза тя тихо. – Намерих си работа. Разбира се, не е това, за което мечтаех, но сега осъзнавам колко трудно се печелят парите, колко е отговорно това.
Тя се поколеба, после ни прегърна:
– Съжалявам. Толкова грешах…
Ние се усмихнахме. Най-накрая дъщеря ни разбра, че любовта на родителите не е кесия с пари, а грижа, подкрепа и образование.
Сега Кристина сама спестява за сватбата, а ние сме щастливи да ѝ помогнем. Но не защото трябва, а защото тя е станала възрастна и благодарна дъщеря. Естествено, че ще ѝ дадем пари, но първо трябваше да ѝ дадем урок, защото когато получаваше всичко на готово, изобщо не ни ценеше.
