Винаги съм искала да имам голямо семейство. Дори завърших сватбената си реч на сватбата с: „Сега е време да имаме много бамбини!
Но дълго време имахме съмнение, че въобще някога ще станем родители. Бяхме съсипани.
След това, в рамките на 18 месеца, от бездетни станахме родители на пет деца.
Да, наистина. Все още съм в шок.
Още от самото начало се сблъскахме с предизвикателства при опитите за зачеване и за мен беше особено трудно да виждам дълбокото разочарование на жена ми Сиобан всеки месец. Но в началото на следващия месец тя отново беше изпълнена с надежда.
И двамата просто чакахме най-накрая да започнем нашето семейство.
Изглеждаше, че всички около нас забременяват с лекота.
Макар да искахме да се радваме за приятелите си, това винаги беше оцветено с тъга за това, което не можехме да имаме.
Колкото по-дълго се опитвахме и не успявахме, толкова по-тъжно ни беше и на двамата.
Не бяхме готови да се откажем и започнахме лечение на безплодието. В началото и двамата бяхме положително настроени – лекарите дори поздравиха съпругата ми за броя на яйцеклетките, които беше произвела след седмици на инжекции.
Но само ден по-късно ни съобщиха, че нито една от тях не е оплодена успешно. Беше сърцераздирателно.
През следващите шест години направихме втори, трети и четвърти кръг на ин витро – но все още нищо не се случваше.
В този момент трябваше да се вземе решение. И двамата се съгласихме, че да бъдем родители е по-важно от това да имаме собствени деца. И бяхме наясно, че остаряваме. Успоредно с ин витрото бяхме обмисляли и проучвали осиновяването.
Сбогувахме се болезнено с пътуването си към плодородието и вместо това насочихме надеждите си към семейство чрез осиновяване.
Това беше нещо, което винаги ми е било интересно да разуча.
Като социален работник в отдел „Деца и семейства“ бях наясно колко много деца чакат да бъдат осиновени. В края на тийнейджърските си години бях прекарал известно време в румънско сиропиталище, което оказа дълбоко въздействие върху мен.
След дълъг период на проучвания, разговори, обучение и интензивна, но задължително задълбочена оценка, бяхме одобрени от комисията по осиновяване.
Честно казано, в началото прекарахме много време в разглеждане на профили на деца, търсейки от еднодневно бебе до деветмесечно дете, за да можем да ги оформим по свой образ и подобие. Първоначално гледахме на осиновяването като на пряк заместител на нашето безплодие.
Тогава се натъкнахме на петгодишно момче и двегодишната му сестра и те промениха всичко.
Веднага разбрахме, че ще си подхождаме, беше толкова силно усещане.
Знаехме, че от нас се очаква да разкажем на социалния работник и на комисията за одобрение защо ги искаме, и затова измислихме нещо заедно, но истината беше, че се влюбихме.
Сутринта, когато трябваше да ги посрещнем при приемните им родители, пристигнахме два часа по-рано, изпълнени с нервно очакване. Притеснявахме се, че може да не ни харесат, репетирахме какво да кажем и как да реагираме.
Докато вървяхме към къщата, сърцето ми биеше учестено, ръцете ми се потяха, а аз мълчах.
Всяка стъпка към входната врата беше като монументален скок към нова глава от живота, който искахме от толкова дълго време.
Когато входната врата се отвори, синът ни се затича към мен и се хвана за крака ми. Сдържах сълзите си, докато улавях погледа на Сиобан.
Междувременно дъщеря ни бавно се появи иззад краката на приемния родител, тиха и срамежлива. Но скоро живна, когато извадихме комплекта за оцветяване.
Това беше всичко. Станахме родители в един миг.
Първоначално беше пълноценно, като и двамата бяхме много взискателни, физически и емоционално. През първата седмица си лягахме по едно и също време с тях – бяхме изтощени!
Постепенно обаче навлязохме в семейния живот. Имаше моменти на хаос, смях и бъркотия, каквато само децата могат да създадат.
Синът ни беше постоянно около нас, тъй като му беше трудно да остане сам. Но с времето той придоби по-голяма увереност.
За щастие съпругата ми си беше взела едногодишен отпуск за осиновяване, за да ни даде време да се установим заедно.
Но тъкмо когато планираше да се върне на работа, тя изненадващо откри, че е бременна. Знаехме, че балансирането между две деца и ново бебе ще бъде трудно, но бяхме толкова радостни, че ще увеличим семейството си.
Бях в Бирмингам и тъкмо се готвех да говоря на конференция, когато тя се записа за ранно сканиране, притеснена, че нещата не са наред.
Казах ѝ да ми пише новини, но нищо не можеше да ме подготви за това, което щеше да каже след това.
„Откриха две, а може би и трето, просто чакам да ми направят разширено сканиране“, пише тя.
Започнах да се паникьосвам, страхувайки се, че е направила спонтанен аборт.
Не, бебе – отвърна тя. „Откриха два удара на сърцето, а може би и трети!
Тя все още не беше разбрала, затова написа с големи букви: „ТОВА ОЗНАЧАВА ТРИ БЕБЕТА!
Все още не знам как се справих с презентацията си.
В 32-ата седмица тризнаците се раждат в добро здраве. Всеки родител ще ви каже, че потокът от емоции, който идва с появата на ново дете, е нещо, което не може лесно да се опише с думи, но да имаш три нови бебета беше нещо съвсем различно – бях претоварена и щастлива.
Докато съпругата ми се възстановяваше в болницата с трите ни нови рожби, аз пътувах към дома, за да споделя новината с двете ни деца, като през целия път плачех.
Когато пристигнах, Калъм и Грейси чакаха с нетърпение на вратата и бяха разочаровани, когато излязох от колата сам – „Къде са?“, попитаха те.
След като им обясних защо трябва да останат в болницата, тъй като са недоносени, те развълнувано се качиха в колата, за да ги посетят, и си говореха отзад какво ще правят с новите си братчета и сестричета.
Вече бях баща на пет деца. Лудост.
От този момент нататък животът никога не беше същият. Калъм вече е на 17 години, Грейси – на 14, а тризнаците Аоиф, Хектор, и Рафи са на 10 години.
Силно насърчаваме другите да осиновяват, както като първа възможност, така и при безплодие. Това ни донесе огромна радост и удовлетворение.
