Искам да споделя своята история, аз съм пенсионерка на 60 години и с моя син не поддържаме никакви контакти. Аз.. като зрял човек не смятам това за огромна трагедия, тъй като всеки трябва да носи отговорност за своите постъпки. Права ли съм? Особено възрастните.
Имам един син и той се ожени, а аз по това време работех в производството. Градът, в който живеем е малък и тук са малко перспективите. Именно това провокира и новото семейство да се премести в столицата – възможностите, които тя подсигурява.
Изминаха 2 години от както това се случи, синът ми успя да си намери прилична работа, но булката остана вкъщи. Тя имала нужда да намери себе си, но на този етап предпочела да остане домакиня. Двамата живеят под наем, бяха ме поканили на гости. Не мога да отрека, че домът им бе подреден и чист, вечерята бе вкусна. Семейството живееше скромно според своите възможности.
Ани, така се казва моята снаха. Родителите на Ани са от село, имат няколко деца, така че тя знае какво е да изпаднеш в нужда. Не се заяжда с моя син, държи се добре, поради което ми се стори свестен човек.
С времето обаче ситуацията започна да излиза от контрол, синът ми бе с орязана заплата, наемодателите вдигнаха наема. Как в такава ситуация двамата да мислят за деца и да продължат да се развиват? Искаше ми се да помогна, затова заминах при моя братовчедка в Канада, която от дълго време ме канеше, но никога не взимах идеята да се преместя насериозно.
Успях да се пенсионирам, да събера смелост и отидох да работя в далечна държава за период от 4 години. Ясно ми беше, че парите, които изкарвам, няма да стигнат за апартамент, но щяха да са достатъчни за първоначална вноска, щях да помогна на сина си.
Всеки месец докато бях там изпращах по-голямата част от заплатата си, като си водех дневник и в него вписвах всички направени разходи.
Дойде време да се върна в родината, синът ми се бе променил, очите му изглеждаха някак тъжни, а Ани бе все така гостоприемна, както я помнех. Посрещнаха ме добре, сложиха трапезата, започнах да ги разпитвам какво са решили за апартамента.
Реших да им дам съвет да търсят някой квартал, в който цената ще бъде по-изгодна.
Синът ми беше изключително нервен и отговори, че родителите на Ани имали семейни проблеми и той решил да им даде пари и да изчака докато ситуацията се подобри. Изтъкна и това като причина да продължат да живеят под наем. През това време Ани гледаше настрани и хлипаше тихичко.
Осъзнах, че тя е доста по-умна от сина ми. Продължих да разпитвам на какви условия са дали заем на родителите ѝ, какви са гаранциите, че парите ще бъдат върнати, тъй като не говорим за малка сума. Ани веднага застана зад тях, казвайки, че са честни хора, че ще ги върнат, та дори и горница ще има.
Честно казано не се почувствах добре и реших да изляза от апартамента, а синът ми ме последва. Споделих му, че съм разочарована. Споделих му как се чувствам, как тези пари са спечелени с остатъка от моето здраве. Моите думи със сигурност го нараниха, той нямаше какво да ми отговори. Не се върнах в апартамента им, взех автобуса и си тръгнах.
Изминаха няколко месеца, парите, които оставих за себе си, все още не свършваха. Обаждаха ми се близки, с които ми беше приятно да говоря, тъй като със сина си изгубих контакти. Често се чувах и с братовчедка ми, която ме канеше да отида отново при нея и аз най-накрая приех. Нямаше какво да губя, събрах си багажа, но този път реших да дам апартамента си под наем. Намерих едно приятно семейство. Малко преди да замина ми звънна и синът ми да ми се моли да се преместят с жена му при мен в апартамента, тъй като тъстът изгубил парите, а цените много се вдигнали в столицата. Аз му отказах. И знаете ли защо? Бях си намерила хора, които да живеят там, при това не безплатно, аз им обещах и съм човек, който държи на думата си.
Въпреки годините си, аз реших пак да работя, а снаха ми Ани, още не можеше да намери себе си и предпочиташе да е домакиня, с години не ходи на работа, а дори двамата нямат дете. Та те са млади, изпълнени с енергия, ще се справят, но само ако наистина го искат.
Моето търпение се изчерпа само за един миг, този миг бе когато осъзнах, че за сина ми са по-важни родителите на жена му, отколкото самата аз. Именно затова го оставям да се оправя, аз сега ще си живея както намеря за добре – каквото можах, направих и нямам грам грях на душата си.
