Когато телефоните влязоха в употреба, първите им модели нямаха звънене, с което сме свикнали, вместо това те използваха автоматична свирка. Но технологията се разви и скоро тя беше заменена от пълноправен звънец, който се задейства от електрически сигнал. Това улеснява потребителите да забелязват входящи повиквания. Осъзнавайки колко по-лесно това прави телефона за използване, телеграфните компании започват да разработват стандарти – както за дизайна на устройството, така и за използването му в ежедневието.
Само техническата страна обаче не беше достатъчна: хората трябваше по някакъв начин да започнат разговор. Телефонът беше ново изобретение и потребителите често се чувстваха неловко, когато вдигнаха слушалката. Понякога просто не знаеха откъде да започнат. За да се реши този проблем, беше предложено да се въведе универсална дума, която не само да помогне на човек да събере мислите си, но и да служи като сигнал за събеседника от другия край на линията: разговорът е започнал.
Самият Томас Едисон се заинтересува от въпроса. В писмо до Pittsburgh Telegraph Company той предложи да се използва думата „здравей“, леко модифицирана версия на „здравей“. Компанията подкрепи идеята и на 15 август 1877 г. „здравей“ стана официалният начин за започване на телефонен разговор.
Алтернативен вариант беше предложен от Александър Бел – той настояваше за поздрава „ахой“, който се използваше от моряците. Но телеграфните компании предпочетоха предложението на Едисън и в крайна сметка „здравей“ се разпространи в целия англоговорящ свят.
С течение на времето тази дума се е развила в различни страни. В Русия и страните от ОНД се трансформира в познатото „allo“, а във Франция се появява подобно „allo“, което се установява в езика в началото на 20 век.
Но не навсякъде са взели английската дума като основа. В Япония, например, телефонният поздрав изглежда съвсем различно – „моши-моши“. Това е съкращение от „moshimasu-moshimasu“, което се превежда като „казвам, казвам“. Този стандарт на комуникация е създаден през 60-те години на миналия век, когато страната официално регламентира правилата за провеждане на телефонни разговори.
Италианците са възприели по-практичен подход: отговарят на телефона с думата „pronto“, което означава „готов“. Това веднага показва, че абонатът е онлайн и е готов да говори.
В Португалия поздравът по телефона е изключително лаконичен: „estou“, което означава „аз“. Минимум думи, максимална ефективност.
Но в Азербайджан телефонният поздрав е цял език в езика. Има осем различни думи, използвани в зависимост от контекста: една за уважаван човек, друга за приятел и трета, ако обаждащият се не е в настроение за дълъг разговор. Така още преди началото на разговора става ясно какво да очакваме от събеседника.
Думата, с която започваме телефонен разговор, не е просто звук, а отражение на култура, традиции и дори национален характер. И кой знае какви други промени очакват телефонните поздравления в бъдеще?