Съпругът ми замина на „спешна“ командировка точно два дни преди Коледа. Когато разбрах, че ме е излъгал и че всъщност е в хотел наблизо, тръгнах веднага натам. Но когато влязох в хотелската стая, замръзнах в сълзи. Лицето, което ме гледаше, разби сърцето ми и преобърна света ми.
Винаги съм мислела, че с мъжа ми споделяме всичко – всяка глупава шега, всяко притеснение, всяка мечта. Познавахме малките си странности и недостатъци, празнувахме успехите заедно и си помагахме в трудни моменти. Поне така вярвах, докато на Коледа всичко, в което бях сигурна, се срина около мен.
„Андреа, трябва да ти кажа нещо“, каза Шон, докато нервно тупаше с пръсти по кухненския плот. „Шефът ми се обади. Има спешен проблем с клиент в Бостън.“
Повдигнах поглед от кафето си, вглеждайки се в лицето му. Имаше нещо в изражението му. Проблясък на… вина? Тревога?
„По Коледа?“ изумих се.
„Знам, знам. Опитах да откажа, но…“ Той прокара ръка през тъмната си коса – жест, който обикнах още през първата ни година, откакто сме женени. „Клиентът заплашва да се откаже от цялата услуга.“
„Никога досега не ти се е налагало да пътуваш по Коледа.“ Увих ръце около чашата си с кафе, търсейки топлина. „Няма ли кой друг да поеме това?“
„Повярвай ми, иска ми се.“ Погледите ни се пресякоха, после той бързо извърна очи. „Ще ти се реванширам, обещавам. Ще си направим наше си коледно празненство, като се върна.“
„Е, явно дългът зове.“ Усмихнах се насила, макар разочарованието да натежа в гърдите ми. „Кога заминаваш?“
„Тази вечер. Наистина съжалявам, скъпа.“
Кимнах, потискайки сълзите. Щеше да ни е първата Коледа един без друг, откакто се познаваме.
Същата вечер, докато помагах на Шон да се стегне, в ума ми минаваха спомени за общия ни живот.
Помислих си за сватбения ни ден, за начина, по който му блеснаха очите, когато ме видя да пристъпвам към олтара, и как ме изненадваше с уикенд пътешествия. Как работеше допълнителни часове в консултантската фирма, за да спестим за къщата-мечта – онази викторианска къща с обширна веранда, по която въздишахме от известно време.
„Спомняш ли си първата ни Коледа?“ попитах, докато сгъвах пуловера му. „Когато почти подпали апартамента, опитвайки се да сготвиш пуйка?“
Той се засмя: „Как да забравя? Пожарната не беше никак доволна от повикването в 3 часа сутринта.“
„А миналата Коледа, когато ни купи онези еднакви грозновати пуловери?“
„А ти ги носеше дори на работа!“
„Само защото се обзалагаше с мен!“ Хвърлих му един чорап, който той улови с усмивка. „Колегите ми още ме подкачат за това.“
Усмивката му леко помръкна: „Съжалявам за това пътуване, скъпа.“
„Знам.“ Седнах на ръба на леглото. „Просто… Коледа няма да е същата без теб.“
Той се настани до мен и хвана ръката ми: „Обещай, че няма да отваряш подаръците, докато не се върна.“
„Кълна се.“ Облегнах се на рамото му. „Обещай, че ще ми се обаждаш?“
„Винаги, когато мога. Обичам те.“
„И аз те обичам.“
Докато гледах как колата му отминава, нещо ми загложди съзнанието. Но отблъснах съмнението. Това беше Шон – моят Шон. Мъжът, който ми носеше супа, когато бях болна, и танцуваше с мен в дъжда. Човекът, на когото вярвах повече от всеки друг.
Коледната нощ настъпи, покривайки всичко със сняг, но и с някаква пустота. Вкъщи беше прекалено тихо и неподвижно. Прекарах деня сама: пекох курабийки, гледах коледни филми, опаковах подаръци… всичко сама.
Към 9 вечерта телефонът светна – Шон звънеше. Сърцето ми се преобърна.
„Весела Коледа, красавице“, каза той, а гласът му звучеше странно притеснено.
„Весела Коледа! Как е в Бостън? Успя ли да решиш проблема с клиента?“
„Ъъ… добре е. Виж, не мога да говоря сега. Трябва да тръгвам—“
На заден план чух нещо като звън на чинии, приглушени гласове, смях.
„На вечеря ли си? По това време? Мислех, че имаш срещи…“
„Трябва да затварям!“ прекъсна ме, почти изкрещя. „Спешно събрание!“
Линията замлъкна.
Загледах се в телефона, ръцете ми трепереха. Спешно събрание в 9 вечерта на Бъдни вечер? С фон на ресторант? Нищо не се връзваше.
Тогава се сетих за фитнес гривната ми, която бях оставила в колата му миналия уикенд след пазаруването. С треперещи пръсти отворих приложението на телефона си.
Локацията, която ми показваше, беше категорична: колата на Шон не беше в Бостън, а паркирана до хотел в нашия град, само на 15 минути от нас.
Светът около мен спря. После мислите ме връхлетяха като буря.
„Хотел? В нашия град? На Бъдни вечер?“
Разумът ми се блъскаше в ужасни сценарии. Да не би да се среща с друга жена? Целият ни брак ли беше измама? Нали видях признаци на нервност… Припряното заминаване, странният телефонен разговор…
„Не“, прошепнах. „Не, не, не…“
Без да му мисля, грабнах ключовете и се качих в колата, препускайки към хотела.
Шофирах, обзета от сълзи и най-мрачни мисли. Всеки червен светофар ми се струваше адски дълъг. Всяка изминала секунда увеличаваше страха ми.
И ето я сребристата кола на Шон, паркирана там. Колата, която избрахме заедно, с която пътувахме на безброй екскурзии… Стомахът ми се сви.
С треперещи ръце влязох във фоайето, сърцето ми биеше лудо, а около мен звучеше тиха коледна музика като някаква зловеща подигравка.
Рецепционистката вдигна поглед с професионална усмивка: „Мога ли да ви помогна?“
Извадих телефона си и ѝ показах снимка на Шон и мен от лятото. „Това е съпругът ми. В коя стая е?“
Тя се поколеба: „Госпожо, не бива да…“
„Моля ви, трябва да разбера. Той ми каза, че е в Бостън, но колата му е тук. Моля… Трябва да зная какво се случва.“
Може би е видяла сълзите ми, или пък е свикнала с подобни сцени, но нещо я трогна. Тя набра нещо на компютъра, погледна пак снимката и промълви:
„Стая 412. Но… понякога нещата не са такива, каквито изглеждат.“
Почти не чух последните ѝ думи. Грабнах ключ-картата и се качих в асансьора.
Пътуването до четвъртия етаж ми се стори безкрайно. Все едно с всяко „динг“ усещах безпокойството как се уголемява. Най-сетне стигнах, затичах се по коридора с мек килим.
Стая 412. Не почуках – просто плъзнах картата и връхлетях вътре:
„Шон, как можа…“
И замръзнах.
Там беше Шон, застанал до инвалидна количка.
А в количката седеше мъж със сребриста коса и познати очи – очи, които не бях виждала, откакто бях на пет години. Очи, които някога ме гледаха, докато правех първите си крачки, смееха се на шегите ми и плакаха в деня, когато той си тръгна.
„ТАТКО?“ Думата ми се откъсна почти беззвучно, като молитва и въпрос, който си бях задавала 26 години.
„АНДРЕА?“ – гласът на баща ми трепереше. – „Моето малко момиче…“
Времето спря, а спомените нахлуха: как майка ми изгаряше писмата му след развода… как се местихме непрекъснато из страната… как нощем плачех, прегърнала последната картичка за рождения ми ден, която той беше изпратил – с нарисувано кученце и надпис: „Ще те обичам завинаги“.
„Как…“ Обърнах се към Шон, с насълзени очи. „Как успя…?“
„От година го търся,“ каза тихо той. „Научих няколко детайла от майка ти, малко преди да почине. Открих го в Аризона миналата седмица, чрез няколко познати в социалните мрежи. Преди няколко години получил инсулт и не може да ходи. Тръгнах да го взема вчера… исках да те изненадам за Коледа.“
Баща ми протегна ръката си към мен. Пръстите му бяха по-слаби, отколкото помнех, но усещането за топлина беше същото.
„Никога не спрях да те търся, Андреа. Майка ти… направи невъзможно да се доближа, смени адреси и телефони толкова пъти. Но никога не спрях да те обичам. Никога не се отказах да намеря моето малко момиче.“
Коленичих до количката му, ридаейки, а той ме притисна в обятията си. Ухаеше на познатия сандалово-дървесен аромат от детството ми, като топло одеяло след дълга зима.
Всички коледни желания, всички духнати свещички по торти, всички мои „11:11“ бяха били отправени към този миг.
„Мислех…“ — прошепнах през сълзи. „Като видях хотелската стая… мислех…“
„О, скъпа,“ Шон се приближи и ме докосна по рамото. „Исках толкова силно да ти кажа, но се страхувах да не те разочаровам, ако не се получи. Исках да е идеално — да се събудиш на Коледа и да видиш баща си.“
„Съжалявам,“ казах тихо, след като емоциите малко се успокоиха, а ние си поръчахме румсървиз.
Той ме придърпа на малкия диван в стаята: „Исках да е перфектно. На сутринта да закусим, баща ти да влезе… да видя изражението на лицето ти…“
„То е перфектно!“ Погледнах към двамата мъже, които обичах най-много на този свят. „Макар че аз самата провалих изненадата. Почти си докарах сърдечен удар.“
Баща ми се засмя от количката: „Винаги си била нетърпелива. Спомняш ли си как тресеше всички подаръци за Коледа?“
„Някои неща не се променят,“ Шон се усмихна и стисна ръката ми.
„Помниш ли, когато се опитвах да те убедя, че във двора живее фея?“ Очите на татко ми грейнаха. „Оставяше ѝ мънички сандвичи цяла седмица.“
„Бях забравила това!“ разсмях се през сълзи.
„Имам 26 години истории, които съм запазил за теб,“ каза тихо баща ми. „Ако искаш да ги чуеш.“
„Искам да чуя всичко.“ Хванах ръката му. „Всяка една история.“
Облегнах глава на рамото на Шон, докато баща ми започна да разказва спомените от детството ми — неща, които мислех, че са безвъзвратно изгубени. Навън снегът падаше меко, а някъде далеч се чуваха камбаните на църква, възвестяващи Коледа.
В очите на татко проблясваше: „А сега, кой иска да чуе историята за това как петгодишната Андреа подстрига кучето ни?“
„Мисля, че всички сме любопитни да чуем как Андреа скочи на грешни изводи и реши, че любящият ѝ съпруг върши нещо лошо в навечерието на Коледа!“ добави Шон с шеговит тон.
Изстенах, но не успях да спра смеха си: „Няма да ме оставиш да го забравя, нали?“
„Никога,“ отвърнаха в един глас, а звукът от общия им смях беше най-хубавият коледен подарък, който можех да си представя.
