Съпругът ми, Матей, беше златен човек. Не просто добър – златен. Работлив до изнемога, с ръце, които можеха да сътворят всичко, и със сърце, толкова голямо и щедро, че сякаш можеше да побере целия свят. До него се чувствах като в най-сигурната крепост, като при Бога в пазвата, както казваше баба ми. Беше моята опора, моята тиха сила, моето всичко.
Той започна да работи тежко още от съвсем млад, почти момче. Не се боеше от трудностите, влагаше цялата си енергия и амбиция във всяко начинание. И трудът му се отплати – издигна се, постигна добра, уважавана длъжност, която ни осигуряваше спокоен и сигурен живот. Грижеше се и за мен, и за нашия син Назар с такава отдаденост, че понякога се чувствах чак неудобно. Никога не позволи да ни липсва нещо.
– Докато съм жив, Иринче, докато дишам – казваше ми често с онази негова топла усмивка, – синът ми ще има всичко, от което се нуждае. Образование, подкрепа, сигурен старт в живота. Това е моят дълг и моята радост.
Но животът често има други планове, различни от нашите. Не всичко се случи така, както си го представяхме, както го мечтаехме в дългите вечери пред телевизора или по време на неделните обеди.
Моят Матей си отиде. Внезапно, неочаквано, брутално. Сърцето го предаде… Една сутрин просто не се събуди. А беше само на петдесет години! В разцвета на силите си, с толкова много планове и мечти пред себе си – още да живее и да бъде до нас! Не можех да повярвам. Сякаш земята се разтвори под краката ми. Светът ми се срина в един миг. Останах сама, с разбито сърце и с един пораснал син, за когото тепърва трябваше да мисля как да продължим напред.
Наложи се аз да поема изцяло грижата за Назар, макар той вече да беше студент. Матей беше оставил спестявания, не можех да се оплача от липса на пари в първите месеци. Но ние никога не бяхме свикнали да пестим всяка стотинка, да живеем в лишения. Матей се грижеше за това. Сега обаче реалността беше друга. Трябваше да мисля за бъдещето, за сигурността на сина ми, за моята собствена несигурност.
– Как ще живея сега без моя Матейчо, Надю?! Какво ще правя?! Как ще се справя сама?! – ридаех неутешимо в кухнята, облегната на рамото на най-добрата ми приятелка Надя, докато тя ми правеше успокояващ билков чай. Апартаментът, някога изпълнен със смеха и гласа на Матей, сега ми се струваше огромен, празен и враждебен.
– Слушай, Иринке – каза Надя тихо, след като ме остави да си поплача. – Знам, че ти е ужасно тежко сега. Но трябва да помислиш и за себе си, за бъдещето. Може би… може би ще дойдеш с мен в Португалия? Знаеш, че от години работя там. Условията не са лоши, плащат добре. Ще спестиш пари, ще си осигуриш старините, пък и ще имаш достатъчно да помагаш на Назар, ако се наложи. А и най-важното – трябва да се откъснеш оттук, да смениш обстановката. Трябва да се разсееш от мъката. Ти не си на себе си, мила. Сянка си станала.
Думите на Надя първоначално ме шокираха. Да напусна дома си? Сина си? Всичко познато? Но после се замислих. Мъката ме задушаваше тук. Всяко кътче ми напомняше за Матей. А и мисълта за финансова сигурност беше изкушаваща. Назар беше вече голям, скоро щеше да завърши, да започне работа, да създаде свое семейство.
– Права си, Надю! Ще дойда! – решението сякаш се взе само. – Тук вече нищо не ме задържа истински. Назар е голям, има си свой живот. А аз… аз трябва да продължа напред някак.
И така се случи. Надя ми помогна с документите, с намирането на работа. Заминах за слънчева, но непозната Португалия. Започнах работа при една възрастна дама, „сеньората“, както я наричахме. Грижех се за домакинството, пазарувах, понякога ѝ правех компания. Работата не беше лека, но плащаха добре.
Вече двадесет години работя при същата сеньора. Двадесет дълги години на чужда земя. През това време животът в родния ми град продължи без мен. Успях да оженя сина си Назар за прекрасно момиче, което, за щастие, ме прие добре. Дочаках и внуци – трима прекрасни наследници, които са моята най-голяма радост, макар и да ги виждах рядко.
Алина, най-голямата, моята първа внучка, наскоро навърши осемнадесет години – вече млада дама! А я помня като мъничка кукла, която гушках по време на кратките си летни отпуски. Михаил е на десет – умно и палаво момче, копие на дядо си Матей. А най-малкият, Стефанчо, е на седем – слънчево и усмихнато дете.
Синът ми Назар се оказа оправен и работлив като баща си. Преди години продаде нашия апартамент, този, в който бяхме живели с Матей. Добави своята част от наследството, вероятно и пари, които аз бях пращала, и построи красива, голяма къща в предградията. Просторна, светла, с двор за децата. Сигурна съм, че Матей щеше да се гордее с него, ако можеше да го види.
През всичките тези двадесет години аз не спрях да помагам финансово на Назар и снаха ми. Постоянно им изпращах пари. Знаех колко е трудно да се отглеждат три деца в днешно време, особено когато искаш да им дадеш добро образование и да не ги лишаваш от нищо. Исках да допринеса, да им помогна да стъпят на краката си, както Матей би искал.
Но годините минаваха. Внуците пораснаха. А аз започнах да усещам умората все по-силно. Колко още можех да издържа на тази чужда земя, далеч от всичко родно? Носталгията ме заглозга. Исках си у дома. Исках да чувам българска реч всеки ден, да виждам внуците си не само по празниците, да усетя отново познатия уют. Особено сега, когато родината ми преживяваше такива трудни времена, исках да бъда там, да съм полезна с каквото мога, дори и да е нещо скромно. Представях си как ще се върна, ще си намеря някаква спокойна работа – касиерка в магазин, нещо такова – и ще си живея тихо и кротко. Ще бъда близо до децата, ще помагам с внуците, ще си имам мое кътче.
Точно затова се бяхме разбрали със сина ми. Казах му: „Назаре, парите, които ти пращам през последните три години, не ги харчи. Заделяй ги. С тях, като се върна, ще си купя едно малко апартаментче. Не искам да съм ви в тежест, искам си мое местенце.“
Назар се съгласи веднага. „Разбира се, мамо! Както кажеш. Ще ги пазя, не се притеснявай. Като се върнеш, ще ти намерим нещо хубаво.“
Доверих му се напълно. Поработих още няколко месеца в Португалия, за да събера допълнително пари за ремонт и обзавеждане. И след това, с леко сърце и големи надежди, реших – време е. Връщам се у дома завинаги. В родния град.
Пристигнах в началото на септември, малко по-рано от очакваното, исках да ги изненадам. С куфар в ръка и усмивка на лице позвъних на вратата на къщата на сина си. Когато Назар и снаха ми отвориха, челюстите им буквално увиснаха. Изненадата им бързо премина в нещо друго – притеснение, объркване.
– Мамо?! Ти… ти какво правиш тук? – успя да промълви Назар.
– Как какво? Върнах се у дома. За постоянно – отговорих аз, все още усмихната, макар и леко озадачена от реакцията им.
– Ама… нали щеше по-късно… Надовго ли си? – попита той, като се спогледа със съпругата си.
– Завинаги, Назаре, завинаги! Но не се притеснявайте за мен. Няма да ви се пречкам. Още утре започвам да си търся моето апартаментче, с парите, които ти пазеше. Ще започна ремонт. Вас няма да притеснявам.
Последва неловко мълчание.
– Еммм… мамо… не е точно така… – започна Назар с видимо неудобство.
– Какво искаш да кажеш? За какво говориш? Парите нали са там?
– Парите да, но… апартаментът… твоят апартамент… вече е зает…
– Как така зает?! – усетих как кръвта ми замръзва. – Кой е там?! Какво сте направили?
– Ами… Алина нашата… тя реши да се жени – намеси се снахата с виновен тон. – И ние решихме да ги настаним там с годеника ѝ, да си имат свое място. Нали е хубав апартамент, с твоите пари го купихме и ремонтирахме… Откъде да знаем, че ще се върнеш точно сега? Ти не каза точна дата…
Светът ми се завъртя. Не можех да повярвам на ушите си. Моите пари. Моят апартамент. Даден на внучката ми, без дори да ме попитат?
– Прекрасно! Значи аз трябва да ви се отчитам кога ще се прибирам в собствената си страна, така ли?! – повиших тон, обръщайки се към сина си. – Назаре, как можа да ми причиниш това? Как можа да се разпоредиш с моите пари, с моя покрив над главата, без дори да ме уведомиш?!
– Мамо, стига! Не прави от мухата слон! – сопна се той. – Не съм дал апартамента на чужд човек, а на твоята родна внучка! На Алина! Искаш тя да живее под наем ли?
– А аз къде да живея?! Аз къде да се дяна?! На улицата ли?!
– Не говори глупости! Можеш да останеш при нас… засега. Имаме стая за гости.
– Засега?! Да остана при вас?! След двадесет години тежък труд в чужбина, за да ви помагам, сега да бъда прислужница и натрапница в дома на снаха си ли?!
Стига толкова! Настоявам да ми върнат моя апартамент! Моите пари са вложени там, той е мой! За какво съм работила като роб в тази Португалия толкова години? За да нямам къде да живея на старини ли? Не, това няма да стане!
Нека синът ми сам си блъска главата как да осигури жилище на собствените си деца! Аз моя майчински дълг съм го изпълнила с лихвите! Помагах, докато можех. Сега е негов ред да поеме своя бащински дълг и отговорност! Нека се погрижи за семейството си, както баща му се грижеше за нас!
Нима не съм права? Нима искам твърде много – просто да имам свой собствен покрив над главата, купен с моите собствени, изработени с пот на челото пари? Да бъда независима и да не съм в тежест на никого? Омръзна ми да се жертвам. Време е да помисля и за себе си. А те трябва да ми върнат това, което ми принадлежи.