Здравейте,
Споделям моята история, сигурна съм, че и други ще се припознаят в нея.
С голямата ми любов се обичахме много, плод на любовта ни стана и едно неродено дете. Двете чертички бяха най-големият подарък и за двама ни. Купих книжка за бъдещата ни рожба, с любовта на живота ми правихме планове, мислехме за имена, за детската стая, за финанси, за всичко. Таяхме това щастие за нас си, но явно не бе писано.
В края на третия месец загубих детето, случва се, казаха лекарите, но защо на нас, запитах се аз. Защо.. когато всичко върви, млади сме, имаме прилични доходи, защо когато го искахме толкова силно. Никой не можеше да даде отговори, за съжаление докато бях в болницата, в стаята ми имаше още жени, със същата болка. Помагахме си заедно, като си казвахме, че и това ще мине, ще дойде и нашето време, че просто не е било писано, че Вселената има планове за нас.
След като загубихме детето, сякаш с мъжа ми също се загубихме, почнахме да се отдалечаваме, да се караме. Разделихме се, мислехме, че така е най-добре, но ето съдбата си знае работата. Изминаха месеци, в които всеки бе поел по своя път, от време на време се виждахме. Беше ли си отишла страстта, любовта? Не, просто болката беше голяма и ни замъгляваше, гневът, все лоши чувства.
Минаха още няколко месеца, решихме да се съберем и да пробваме отново, липсвахме си, видяхме, че не е хубав животът когато другият не присъства в него.
Днес вече съм майка на прекрасно момче, благодаря на Бог за този дар, благодаря на мъжа до мен, че е до мен, имам всичко, бях изгубена, наранена, бях съсипана, а днес съм горда и щастлива майка. Семейството е всичко за мен, дори в момента сме в процес на осиновяване на още две дечица, искаме голямо семейство и имаме толкова много любов, която сме готови да дадем.